Българи и руси в древността

ОРайонът Туран около Аралско море е първата люлка на древните тюрки. По-късно Урало-Итилският регион (Идел - Урал), Северен Кавказ и Северен Каспий стават следващата прародина на тюрките, където окончателно се оформят и развиват българският народ, неговата цивилизация и държавност. Това се случи през бронзовата епоха, между 4000 и 1500 г. сл. Хр. пр.н.е. Етнонимът "българи" се тълкува като "черноглави" или "вълчи хора". Други фонетични варианти на самоназванието са многобройни: Бул, Бал, Болгар, Малкар, Локир, Буляр, Биляр, Бухар, Бегер, Бояри, Биер и др. Всичко това се обяснява с реалното присъствие на култа към Вълка у прабългарите - синдиу.[1].

Общите археологически култури на древните българи са Древната яма, Курган и Срубная в Източноевропейската равнина, на Балканите и в Източна Европа. А индоевропейското единство се разпада през 3000 - 2000 г. и праруснаците под имената саки, решенци, словники, славяни и т.н. германци - славяни - балти - тохари се отделят от тетраединството някъде около ок. 2000 г. пр.н.е и е бил в съседство с турците като вече земеделски народи.[2]

Горепосочените етноними, съответно, произхождат: саки - от северноиранското племе саки, живеещи на север от реката. Syr-Darya и след това се премества на запад, Reshentsy - от глагола "reshchi", т.е. "говорете"; "Словники". - от съществителното "дума"; "Славники" - от "слава", тъй като славяните възхвалявали своите богове, алпи и герои пет пъти на ден и пиели сурия, свещена напитка, три пъти на ден. На небето те сякаш виждаха конни воини на моджарите. В тяхна чест славянски и български певци съчиняват свои песнопения. Според легендата на най-старата руска жреческа хроника, наречена "Приникание", самоназванието на рус идва от името на урартския цар Руса аз (734 - 711 пр. н. е.), за когото те воюват в Близкия изток и който им помага да се върнат след дълги скитания в родината си, до Волга и Днепър, и да формират своята цивилизация на територията на Велика Скития (край VIII в. пр.н.е.).

Българският епос "Чулман толгау" (II в. пр.н.е.)[3] свидетелства, че около Черно море са живели 72 български или огузко-тюрко-саклански племена. Прабългарите са участвали във формирането на кимерийската и скитската цивилизации в Източноевропейската равнина и Западна Азия. Така и индоевропейската, и тюркската цивилизация са приятелски настроени, евразийски от незапомнени времена. Турците много скитали, а индоарийците воювали. Волга - Ра - Оар - Вар - Руджан - Идел - Турхан и Днепър - Варух - Борисфен - Тун - Буричай са служили като водни артерии както на прабългарите, така и на прарусите. Там те се срещнаха веднъж в добър час и станаха приятели завинаги.

Прабългарите, преди прарусите, образуват своята държава Идел след около 1512 г. пр.н.е. джабгусир (император) Буляр Таргитай населил Аскип - Половецкото поле - с българи от Алтай до Дунава. Той заселва аржан-улчиите (балтите) на север и забранява нападенията над Имен (източна Полша), тъй като там живеят българите - агаджири ("горски хора").

Царството на Идел на Волга понякога е наричано по името на династиите, които го управляват: Ман, Кашдек, Куман, Сармат-Чирмиш, Алан, Хун Дуло   аз-та и IIта, Суварская.

Прабългарите са наричали прарусите на Волга “ас-халджой”, а прарусите на прабългарите са наричали “халиби”, т.е. кръстени на легендарния ковач, син на бога на войната Арес Халиб, и са били смятани за близки приятели. Прабългарите давали добитък на прарусите, а прарусите воювали и защитавали своите приятели.

В „Chulman tolgaỳ” е запазена една любопитна легенда. Ето текста в превод на руски:

Според легендата прабългарите дали на децата торба със злато, за да не мъчат жабите и да не ги обиждат в бъдеще. Прабългарите се оплакали на агаджирските царе и поискали да преселят халджиите от тях. И това се случи в II хилядолетие пр.н.е., по кимерийско време. Царете на Агаджир преселили една част от ак-халджиите, водени от вожда Руджая, в Биста-Арджан, т.е. към Балтийско море, откъдето са отишли прабалтите. Друга част от хората, начело с Бирис, се наредиха до Макидан, т.е. с Македония. Това са били предците на илирите. Третата част, начело с Джалиш, се установява в района на Бърбат („Езерна страна“), който се намира на юг от река Припят и по-нататък до Днестър, т.е. в съвременна Беларус и Украйна. Това са били предците на беларусите и украинците. Четвъртата част от народа, начело с лидера Балин, е заселена в северозападната част на царството на Идел, т.е. в Суздал. Това са били предците на великите руснаци.

Това е първата линия на етногенезата на праруснаците, идващи от прабългарите.

Според Чулман Толгау, предците на ак-халджиите, предците на волинците и галисийците, са били мирни, отглеждали са коне и волове и са се занимавали със земеделие. Но ако врагът нападнеше земята им, тогава те взеха оръжие и се биеха, както казва легендата, отлично. И всички карахалджии останаха на местата си, тъй като агаджирските царе ги ценят заради любовта им към оръжието. Халджиите като воини отстъпвали само на агаджирите, твърди авторът на легендата. Агаджирите наричат праславяните "ал-халидж".

Връщайки се към темата за борбата с жаби, авторът на Чулман Толгау пише следното:

Българите винаги са почитали завета на Джабгусир Агаджи и са били приятели с праславяните и прарусите, техните най-близки съседи, във великата Кимерия, Скития, Кара-Саклан.

По времето, когато прабългарите изграждат своята цивилизация във великата Кимерия и Скития, праславяните създават своя собствена в дебрите на Лужишката археологическа култура (1300-700 г. пр. н. е.). Това се случи на териториите на съвременна Германия, Полша и Чехия. Това е втората собствено праславянска линия на етногенезата. По време на Пшеворск (IIв. пр.н.е. - Vв. AD) и Зарубинец (IIв. пр.н.е. - IIв. н.е.) археологически култури, праруснаците се отделят от праславяните и създават първата си държавна асоциация на Волиния и Мазовшани (IIв. пр.н.е. -IIв. АД). Това беше първата руско-полска държава от Висла и Вепърша до Западния и Южен Буг.

Това е третата линия от етногенезиса на русите, идваща вторично от българите. Дълбочината и многоизмерността на етногенезата, която се проведе на територията на великата Скития, Сарматия, Кара-Саклан, се състоеше във факта, че много народи и племена се превърнаха в рещенци - славяни, или по-скоро в проторуси. Затова не е чудно, че броят на русите в Кара-Саклан се е увеличил. Така 300 народа, посочени по име от Херодот и Клавдий Птолемей, съставляват населението на Кара-Саклан, което се превръща в един народ. Той съставлява населението на Първата руска цивилизация. В същото време българската цивилизация също съществува паралелно и целият въпрос е коя от тях първа ще създаде силна държавност.

Оттогава русите и българите влизат в пряк контакт на територията на Велика Скития. Джанги ибн ал-Кимаки в „Описание на чудесата на Акбаш и Балинджар“ (нач. XIIв.)[4] казва, че държавата "Велика България" (Улуг - Болгар) е основана от Джабгусир Аскип Кубан Боян (той също е поет, събирач на епоса "Чулман толгаỳ") през 154 г. пр.н.е. д. Силата включваше следните региони: Джалда (Крим), Енегур (районът на Източното Черноморие от устието на Днепър до устието на Дон), Джочи или Деремела (земи между Днепър и Дон), Утиг (Западно Предкавказие).

Столици на Улуг-Булгар по различно време са Руджан (Велик Булгар), Булгар-Балик, Стари и Нови Сундугачи, Ас-Баня (Фанагория). При Сарматската и Аланската династии Велика България е или премахната, или възстановена до възкачването на 2-ра хунска династия, когато на власт идва Джабгусир Булумар (363-378). Неговият внук Атила създава огромна империя от Лаба до Волга - Гуния Суба (432-453 г.). Синът на Атила Бел-Кермек, известен още като Ирник, през 475 г. възстановява "Велика България" под името "Ак-Булгар-Йорти". Руси и българи живеели в него заедно, без да си пречат. Случвало се е в Бащу (Киев) да управляват едновременно двама владетели: българският хан и руският княз. В резултат на приятелско взаимодействие се формира смесена българо-руска етническа група под името "българо-уруси" от две разновидности: едните бяха брадати ури, а другите - голобради ури, но всички те говореха трек-българския език и охотно откликнало на името "българи", което повече било угодно на бог Тангра и неговите Алпи. Смята се, че предците на тази етническа група са били "Барсил", те са на руски - "Борус". Тяхната прародина е полуостров Мангишлак на Каспийско море, както и района на Урус в междуречието на Урал и Емба. В началото на новата ера населението се премества оттук на запад, към устието на Волга, към Днепър, към Северен Кавказ. Jabgusir Agarja Zurkapa (150-189) помогна за това преселване, възнаграждавайки заселниците с пари и земи. А българите - уруси развиват търговия, риболов, земеделие, мореплаване и занаяти.

За себе си урус-българите казват така: „Ние сме Булярите, тоест българите, а вие сте Тумарите”, т.е. "блатни неравности" (Джанги Джаниш). Думата "буляр" означавала "благороден българин". „От тази любов на урус-българите към кара-улчите (славяни, праруснаци), - отбелязва Джанги, - тази непонятна за мнозина жестокост на урусите владетели на Искел (Киевска Рус) към собствения си (прост) народ, който се състоеше в голяма степен от Кара - Улчиев (славяни). Но за ак-българите (волжките българи) кара-улчи са били същите българи като тях.” Прарусите се признавали за славяни или сарби, както ги наричали българите. Говореха саклански, т.е. Праславянски или агилски език "Приникания", или "Велесова книга". Но всички праруси са разбирали трекско-българския език “сабан”. След заселването на племената в Източноевропейската равнина, северните руси се нарекли "Бал - Рус", а южните - "Мал - Рус", откъдето идва и по-късното име на етнонимите: Беларус и Малорус. Други български племена оказват влияние върху русите: ердимите - върху радимичите, агаджирите - върху древляните, байлак - българите - върху поляните и чехите, себерите - върху северите, баринджарите - върху берендеите, кибите - българите. - на брадатите и голобрадите уруси. И руската земя в Травуния, Стения, Гардария се наричаше Урускала, а също така беше и Турджанска земя, или Троянска, "защото кръвта на нашите предци я напояваше изобилно" (Святослав Храбри).[5]. ATVIIв. Рус съжителства в единство с Велика България, възстановена от хан Кубрат (619-668). Святослав Киевски смята българите и русите за една държава, а русите и българите за един народ, който трябва да организира съвместен поход срещу Балканите. В своите „Инструкции“ Святослав Киевски призовава: „Така че да се преместим зад Урускала в нашите Джурашки степи (в Добруджа) и ще се бием за тази наша земя като бахадири. Ние, урусите, се отделихме от българизма, тоест отделихме се от славяните, но все още искаме да бъдем славни хора и това вече сме го показали с нашите мечове неведнъж. И пак: „Кунгош (Жар птицата) ни пее за тази слава“, продължава Святослав, а орлите викат навсякъде, че урусите са свободни и смели на сушата и във водата, в гората и полето. Не без основание още от кимерийските времена орелът е емблема на нашата държава. Така че древната геополитика разчиташе на историческото самосъзнание на хората. Святослав Храбри остава верен на самата идея - руската идея - докрай и с нея загива в Днепърските бързеи (972 г.). Това беше лоялност както към Атила Аудан, така и към Кий Искем. И Святослав от Киев беше техен приемник и наследник. Той си спомни думите на Заберган, или Бир-Алан (VI в.): „Така да отидем на юг отвъд Иджар (Дунав), където българските овце на Атай (джабгусира) IV в. пр.н.е.) пасат и за предателството на нашите кръвопийци-крящи (гърци) ще ги изхвърлим в Илатско (Средиземно) море от Агил (Балканите) и ще вземем целия Агил, обилно напоен с нашата българска кръв. И ако не направим това, тогава нашите потомци ще ни прокълнат и ще отхвърлят от нас Тангра и Нарда, и ще чуем такъв рев от небето, и такъв мрак ще обгърне цялата ни земя, че градовете и селата ни ще се обърнат.

Имитиране на Заберган (VI в. н.е.), Святослав каза на руснаците по следния начин: „И ние ще трябва да отидем да вземем Джураш с думите му, само да се закълнем преди всичко това, че ако вземем Джураш, тогава няма да го върнем на кряшите, и че би било по-добре всички да умрем там, отколкото да се върнем опозорени. Ако защитим Джураш и Урускала, направим го единен, богат и могъщ, тогава нашият народ ще ни възпява вечно, а от Тангра ще получим голяма милост, дори ако вашият народ е силен и многоброен.

Златни думи! Те трябва да се помнят от бъдещите поколения, ако руснаците и българите не искат да се превърнат в роби. В края на краищата, дори преди завладяването на Хазария от Рус и България в средата на 960-те години, беше казано: „Ние сега се подчиняваме на хазарите, както преди на Улуг-Булгар и Аскип“, каза Святослав, „и това са всички Български сили и те се оглавяват от българските племена – нашите роднини, но това са все далечни българи, които не знаят нашите работи и не искат да знаят. Тук искаме да върнем Джураш, за да дадем на Урускала блажен живот, но хазарският хакан бек Талиб не ни позволява заради приятелството му с кряшите. Оттук между българите възникват чести оплаквания, които през последните 2000 години са се натрупали толкова много, че е по-добре да започнем самостоятелен живот. Ако не станем самостоятелни, тогава сърцето ни ще кърви от обиди и в неволята си само ще леем сълзи за злощастната си съдба. Време е да се откажете от увреждането си и да заявите на висок глас правото си и да отидете при Джураш. В противен случай ще станем истински роби на себе си и вечно ще вегетираме в бедност, негодувание и нещастия.

Така се определят целите и задачите на Балканския поход: поход срещу Дунавска България от силите на два народа. Въпреки това беше невъзможно да се направи без унищожение в тила на еврейската Хазария. Затова Святослав смята създаването на военно-политически съюз на Русия с Волжка България за неотложна политическа задача. Така и стана: Хазария като държава през 965-966г. е унищожен от Святослав и балканската кампания в крайна сметка завършва с неуспех: армията е победена, а командирът умира. Киевските владетели разчитаха на създаването на мощна военна организация.

Да кажем няколко думи за мравките и казаците. Първите отряди от професионални воини на улчите - антите - възникват приблизително през IV в. AD в Русколани на територията на Бърман в Укра, т.е. между Черно море и Днепър, по земите на тиверците и улиците. Те служили на българските ханове и руските князе и получавали пари и земя за службата си, както и свобода от плащане на данък и данъци. По време на службата на войниците е забранено да се женят, а до четиридесет години войниците се пенсионират и се наричат „тама“, а на руски – „служебен клас“.

Свободните казаци бяха подобни на мравките. Наричали ги украинци, или кирчирки, т.е. "безплатни ездачи". (Джанги-Джаниш). Те „казачат“ в същите земи, а градовете Бърлад на Прут и Пересекен, източно от съвременния Кишинев, близо до Днестър, се наричат техни столици. Приказките са запазили една легенда за походите на принц Бус младия (IV в. AD)

Анхите (антите) са най-влиятелните боляри на Галиция и Волиния, Киевска и Переяславска област. Храбрият Анчи, извършил подвизи на бойното поле, може да бъде приет в суба на особено изтъкнати уруси и да заеме почетно място в курултаите - биите или съвета на принцовете. Контингентът на княжеската администрация също се формира от старшите войници, т.е. Изпълнителна власт. Придобиването на военна организация е важен фактор в развитието на държавните структури на Русколани, Киевска Рус 1-ва и 2-ра, Руския каганат, Руския бейлик и княжеството. Също така беше в Кара-Саклан и Ак-Саклан. Вярно е, че волжките българи създават друга военна подвижна организация - конен корпус, или курсибай, от 6000 конници. Анчиите и казаците са често срещани. Сред руснаците такива военни организации са били много по-многобройни и разклонени, с истински фолклорен произход: с герои и героични постове, които са носили гранична служба при великите князе на Киев - Владимир аз и Ярослав Мъдри. Когато антийският ресурс се изчерпа от само себе си, тогава залогът беше поставен върху наемни воини от варягите и колбягите, т.е. воини от Балтика и Скандинавия. Всичко това играе роля за укрепването на руската и българската държавност, което обаче не води до образуването на единна държава и консолидацията на народа. Етническите и религиозните различия бяха твърде големи. Руснаците гледаха настойчиво към Византия с нейното християнство, а българите - към Изтока и към Хорезм, и към Багдадския халифат с тяхното мохамеданство. Конфесионалните различия пораждаха много противоречия. Освен това в Урускала още тогава е имало хазарско иго. През 863 г. жителите на Киев вдигат въстание срещу хазарското правителство, което тогава е подкрепено от българската администрация. Въстанието започва със схватка между антите и хазарските митничари на Почайна, приток на Днепър, където е построена църквата Св. пророк Илия. Бунтовниците безмилостно разрушиха митницата, хазарския квартал и ограбиха лихварите. Вярно е, че джамията Ел Джок не е пострадала. И балтаварските джилки, които погрешно изтълкуваха действията на бунтовниците, тръгнаха на война срещу Баща. При Путивъл българите разбиват новгородската армия, водена от бия Турма, сина на Асколд. По време на битката Турма беше убит, не беше възможно да се обсади Киев. Балтавар Джилки разбра, че Киев е твърде горещо място за него и трябва да го напусне, преди да е станало твърде късно.

Така държавата на "Ак-Булгар-Йорти", която е от 603 до 865 г., престава да съществува. Джилки с 10 000 войска и всички хора се преселват от Кара-Саклан в Средна Волга, в град Руджан, или Великия Булгар, завинаги. Джилки приема името Габдула и насърчава приемането на исляма от своя народ. С това той окончателно отчуждава българите от руснаците и прави по-нататъшните им мирни контакти почти невъзможни. Факт е, че руснаците започват да клонят към християнството: Дир е кръстен през 830 г., а Асколд, заедно с жителите на Киев, през 850 г. Първият от тях беше син на княз Мезислав, а Асколд беше син на Сигурд, внук на Гостомисл. След продължително боледуване Дир умира (872 г.). И Олег Пророкът уби Асколд (882 г.). Но Киевското княжество остана и се разшири по големия воден път „От варягите към гърците“, който обедини Киев и Новгород и по този начин се превърна в Киевска Рус - 2. Оттогава конфронтацията между Рус и Волжка България започна да се засилва поради към борбата за територии: Кортджак, Деремелу, Шуд и Бийсу. В държавните интереси на Русия също беше необходимо да се завладее басейна на Волга. Това намира израз във войните на Владимир аз и наследници на Ярослав Мъдри през XI - XII векове Става дума за многобройните походи на руските князе – Владимиро-Суздалски и Новгородски – към Волжка България. Предишното приятелство беше заменено от вражда и дълга конфронтация XI – начало XIIIвекове, включително и заради половците, роднини на българите, които не дадоха Рус на Деремел и нападаха руските княжества почти 150 години. Апогеят на тази борба дойде по времето на великия княз Владимир II Мономах, който се стреми да изгони българското население от Киевска Рус - 2. Завладяването на Рус по търговския път по Волга на изток - към Иран, Хорезм, Согдиана и Индия - беше важна стратегическа задача, която все още не беше разрешено.